Усукани бял и червен конец, това е мартеницата, с която българите посрещат 1 март. Мартеницата обикновено се закичва на дрехата, а по-младите предпочитат да я връзват на китката на ръката. Някога така носели мартеници само децата, момите и младите булки. Ергените връзвали бяло-червена нишка на кутрето на лявата ръка, а женените мъже – на глезена или я скътвали в пояса.

Имало и обичай момите да закичват мартеници на пазвата, отляво, докато невестите закичвали мартениците си отдясно. За съвременния българин, мартеницата е традиция и символично пожелание за здраве и късмет. Някога смятали мартеницата за амулет. Вярвали, че тя предпазва хората, добитъка, къщата и цялото стопанство от "злите сили" на отиващата си зима. По традиция мартеници се носят до Младенци – на 9 март или до Благовец – на 25 март.

По-рядка е била навремето практиката да се носят само през първите три дни от март. Още по-ограничен е обичаят, мартеници да се носят цели 40 дни или чак до жътва. Най-популярна и до ден-днешен е представата, че червено-бялата мартеница се сваля, когато човек види цъфнало плодно дръвче или щъркел. Свалената мартеница се връзва на цъфнала клонка, за да стане плодовито дървото.