На 26 септември 1371 година се провежда едно от най-важните бойни сражения между османските войски на султан Мурад I и обединената сръбско-българска армия. Става въпрос за битката край село Черномен, в която се осъществява поредният сблъсък между християни и мюсюлмани.

Битката при Марица се състояла близо до село Черномен (днес Орменио в Гърция) на 26 септември 1371 година между силите на османския военначалник от гръцки произход на Мурад I - Лала Шахин и сборна войска под предводителството на братята Мърнявчеви.

След 1365 г. Вълкашин е вече с кралско достойнство и е обявен от Стефан V Урош за съуправник на Сръбското царство. Неговият брат Йоан Углеша, по това време е деспот на Сяр. Християнските сили са събрани под християнското имперско знаме, но се състоят предимно от българи от Македония и югозападните български земи, сърби от Требине и Далмация, и малко албанци, наброяващи според монаха Исайа - около 60 000 души; според Димитър Кантакузин - 70 000 души, а според Мавро Орбини - 20 000 'отбрана войска'.

Османските завоевания на Балканите се изразяват в последователно подчинение на остатъците от Византийската империя и останалите християнски феодални държави. Великата схизма тегне над християнския свят, а и политическите реалности в Централна Европа, като например конфликтите между Свещената Римска империя и Унгарското кралство, както и неефективната секуларизация на католическата църква оставят народите на Балканите сами срещу конниците на Мурад I. Според немския историк Цинхайзен, който се позовава на османски източници, casus belli за военните действия завършили с Черноменската битка, е превземането на Пловдив от османците. През втората половина на XIV век османската експанзия достига своя пик на Балканския полуостров.

Битката е част от османската кампания за завладяване на Балканите, и е предшествана от завземането на Созопол от османците, а е последвана от превземането на градовете Драма, Кавала и Сяр в днешна Егейска Македония. Битката предшества с 18 години битката на Косово поле от 1389, в която християнските сили за пореден път не успяват да се противопоставят успешно на османската агресия и след която част от останалите извън османска власт земи, попадат под васална зависимост от османците.

Съвременникът на събитията Исая Серски описва последиците така: „Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой мужду людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обълнали на слаби женски сърца... И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите...”

В посладие от 1373г. на папа Григорий ХІ до архиепископа на Гран папата пише: „Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на Христовото име и негови неукротими преследвачи..., от не много време и особено от 20 месеца насам нападаха с постоянни враждебности, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царство и кралството на Рашка, както и други страни на люде изповядващи Христовото име, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изстребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощасното робство, като някои от тях, уви! – се отрекоха от христовото име...”